НЕ

   Дойде и беше беден. Беше мръсен. Някак сам. Изоставен или изоставил. Имаше известна прилика помежду ни. Не външно, но самотата му доста настойчиво копираше моята.

  Поиска ми 20. 20 стотинки. Дявол го взел за какво са му 20?! За да ги добави към останалите 40, които цял ден, а може би цели два, е събирал?! Какво изобщо ще стори с тях?! Нима ще се нахрани, облече или стопли... Не, по-скоро ще удължи своята заблуда, че е жив. Жалко или не парите, в джоба ти, са единственото доказателство, което притежаваш, че си жив.

  Дали му дадох 20 стотинка? Не. Отговорът ми бе толкова банален, колкото подаръците, които децата получават по Коледа. И моят отговор едва ли го учуди. Може би само малко го е огорчил. Съвсем малко. Предполагам, че през празния си или напразен петдесетгодишен живот, не смея да твърдя със сигурност, е чувал най-често именно тази дума НЕ. Като: НЕ, не можеш да имаш дом или НЕ, няма да вечеряш пушено тази вечер или НЕ, не можеш да отидеш на кино в събота  или НЕ, не можеш да купиш сладолед за децата си, които не знаеш дали някога си сътворил, но които със сигурност те мразят или в по-добрия вариант-вечер отправят поглед към небето молейки се, защото от майка си знаят, че ти си там. НЕ, нямаш правото да чуеш Да.

   Няколко секунди след мелодичното ми НЕ той си отиде. Обърна гръб и се отправи напред към своето бъдеще, може би кратко може би не съвсем, но се отправи натам, протегнал ръце към чакащите го Не-та. А аз мога да се похваля, че изиграх отлично своята роля в диалога си с него. Не беше трудно и не е нужно да си репетирал много, просто помниш добре фразата: “Не, нямам.” Въпреки че у себе си имаш 20, не точно 20-те стотинки, които му трябват, но 20 лева.

Дали някога му е хрумвало да иска толкова? Сигурно, преди за първи път да чуе НЕ...