Когато животът ти се изпразни откъм хора, ти страдаш. Шуто ти е. То е нещо като липсваща ваза в хола ти. Първите ден-два се навърташ все около празното място. Гледаш. И мълчиш. Ама какво да гледаш, знаеш много добре, че нищо няма да видиш освен спомени – замъглени, разтечени – досущ като солените, мокри, пресъхващо-стичащи се по бузите ти реки.
После на свой ред идват угризенията: ами ако не бях такава егоистка да я държа така близо до себе си и то винаги в краката ми. Там, където минавам най-често. Там, където бих я унищожила най-лесно. Там, където най-сигурно бих я изгубила. Но ако бях я запокитила в някой ъгъл на безопасност, щях ли да се привържа толкова много към нея, щеше ли да ми липсва сега, по този болезнен начин.
Ето обаче, че вазата я няма, него също. Безвъзвратно. По пода и в сърцето ти се метлеят разни изпочупени, деформирани завинаги парченца. В такива случаи най-често те съветват да си купиш лепило и да възстановиш старата ваза, но този съвет винаги върви в добавка с досадната забележка, че вече нищо няма да е същото, тъй като пукнатините остават да личат. Така че вместо лепило, излез и си купи нова ваза. И ако този път „нараниш” и нея, просто дръж следващата не в краката си, а на някое по-високо място и никога в ъгъл. Защото ако има нещо по-нелепо от лепена ваза, то това е вазата, поставена в ъгъл.
