Витоша

Вечно зелен прозорец си ти,
към който тайно поглеждам,
когато е зима -
вън и в сърцето ми.
Стоиш винаги гордо,
непоколебимо почти.
След толкова бури
и превратности тихи
само сезоните те променят.
Но не бих те никога сбъркала.
Дъхави като
дълго чакан априлски дъжд
са обятията ти,
към всекиго щедри.
Където и да ме водят
далечни и близки пътеки,
те нося със себе си.
Цял свят обхождам,
но остава чужд за мен.
Единствен пристан ти си,
в който се завръщам,
Витоша.

Мълчанието е нож

Мълчанието ти е нож.
Всеки изгрев изминал
го прави по-остър.

С него режеш крилете
и го забиваш
в сърцето ми.

Тези рани не са
смъртоносни.
Още по-страшни са.

С тях трябва
да живея и летя,
някак си.

Друго е

друго слънце е
слънцето на октомври
то гали
без да топли
на клоните
между листата оредели
се провира
във шепите си
с дни дъжда събира
и капчица не пада
от небето

друго слънце е
с цвят на тиква
и ухае на печени кестени
дълго не остава вечер
но поискаш ли
да забравиш
или си припомниш
лятото
ще ти помогне
и за двете

друго слънце е
други сме

Обратно броене

живеем в обратно броене
като изтичащ
между пръстите ни пясък
препускат дни и нощи
там между срещи и раздели
потъват погледи
само думите остават вечни
като изгреви и залези

всичко неразбираемо
с вселената обясняваме си го
а на трудните въпроси
пред които мълчим
отговарят сълзите ни
щом веднъж
опитомил си
оставаш отговорен
завинаги

Когато те няма

инжектирам си дози от теб
като да оцелявам
на изкуствено дишане
докога ще продължи
живот или кома е
ми кажи
на пръсти в света ти
се разхождам
не помня даже как съм влязла
нищо не докоснах, обещавам
от дълго наблюдавам
и май е време да си ходя
няма да оставам
да искам времето ти
е все едно да те ограбя
обича
който не притежава

След лятото

Бил ли си там, където
морето прегръща Велека,
а над тях,
потънало в залез,
блажено кротува небето.

Едва прозират по пясъка стъпките
на отдавна заминали си влюбени.
Дни наред целуван
нежно от вълните,
цял брегът
остава само за птиците.

Полетът им -
свобода и мощ през вековете
е нашето тайно събрано
в кутията сред мидите вдъхновение,
което дълго след лятото
сърцето ни ще пълни с море.

Лятото

93 дни е лятото
и толкова рокли
за него висят
в гардероба ми
а то лятото е
съвсем простичко
измерва се в
диня и царевици
то е пясък в косите
това лято
гол гръб и сандали е
разпънат между
клоните хамак е
току-виж си го изпуснал
от дългото чакане
през другите сезони
си препускал
сега уморен полегни
тук край последните му дни
те топлят като огън и песен
не е нужно да разказваш за него
зная - снимал си лятото
през слънчогледи и релси
залези и птици в полет
пропътувал си километри
някого изпращал си и
някого посрещал
и поне една сутрин си бягал
с този някого хванат за ръка
към изгрева
застанали мирно
вперили поглед на изток
сякаш от цяла вечност
стоите в посрещане на слънцето
но то знае
че едва от няколко минути сте тук
и че не за него идвате
а един за друг
с първия лъч намига ви
и своя път продължава
към септември
където лятото не може да вирее
с август винаги приключващо
то 93 дни не е

Сърца

усеща винаги сърцето
когато някъде друго
бие за него

дори и да го крие
собственикът
на сърцето

Ехо

Чувал ли си за ехо,
което се не връща?
Каква е тази планина,
която го поглъща?
Ехото от дълбините
на сърцето ти
заглъхва в небитието ни.
Не го отразява душата ми,
само мълчаливо пази го.
За деня, когато
от неволи уморен,
изгубил път, посока,
ще вдигнеш поглед,
чул стона ми познат
в отговор изречен
на твой въпрос,
отдавна зададен
и далечен.

***

нищо не освобождава
като движението
чрез него за кратко
докосваш вечността
и вярвай ми
това е просто миг
уловен за опашката
колкото да издишаш
глътка въздух продължава
и после пак очакване
ти обаче вечността не чакай
отново покрай теб да мине
потегли и застигни я

Посвещение

препрочитам нощем

стиховете си

тоест дните ми

едва ли ще се изненадаш

от изводите

половината от тях

за есента са писани

за теб -  другите

сега мисля си

ако от години

моята есен ти си

не означава ли това

че стиховете ми

на теб са посветени

всичките

Стихотворението

винаги е нетърпеливо хваща те за ръката и те води до белия лист бърза напред през редовете си разкрива ти колко линии са му по мярка за да се чувства щастливо в дрехата си после те напуска малко гузно свежда поглед обръща се през рамото си усмихва се то знае, че разбираш защо си отива „нали ти ме създаде да докосвам сърцата и покълвам в умовете“ няма място за сантименти сбогуването е загуба на време на хоризонта от хартия ново стихотворение прозира

...

въртя се
около това стихотворение
с дни
добре де, с години
осъждам го
ужасно критична съм
към него
повече към себе си
болезнено понякога
всъщност повечето пъти
побутвам го
махам ред-два
променям началото
измислям си средата
все отлагам края му
добре де, нашия
май е време да те послушам
ти каза сбогом
в стихотворенията
това значи точка
.
още една причина
в моите - да няма точки
добре де, спирам
сбогом.