Стихотворението

винаги е нетърпеливо хваща те за ръката и те води до белия лист бърза напред през редовете си разкрива ти колко линии са му по мярка за да се чувства щастливо в дрехата си после те напуска малко гузно свежда поглед обръща се през рамото си усмихва се то знае, че разбираш защо си отива „нали ти ме създаде да докосвам сърцата и покълвам в умовете“ няма място за сантименти сбогуването е загуба на време на хоризонта от хартия ново стихотворение прозира