сряда, 25 декември 2013 г.

Моята Коледа


Моята Коледа не е окичена елха,
не е и подаръкът под нея,
нито силно светещият връх.

Моята Коледа са премръзналите
от студа ръце,
парата над чайника,
топлината не в камината,
а в хорските очи.

Моята Коледа няма да я
срещнеш в Мола.
Тя е в усмивките, пързалящи
се по леда.
Със своята усмивка
и ти предай нататък тази Коледа.

Тя живее отвъд мен и теб,
отвъд разтопените снежни човеци,
отвъд края на декември.

Тази Коледа дори и януари
не ще успее да убие.
Тази Коледа сме Аз и Ти,
тази Коледа сме всички Ние!



неделя, 15 декември 2013 г.

Паметно


толкова далеч да си
и толкова да е отдавна
че само лепенките цветни
попили детството нееднозначно
по пощенските кутии в блока
да са порталът
към дома забравен
през който да избягаш
когато те обгърне
тиха безвъзвратност


четвъртък, 5 декември 2013 г.

Понякога


Понякога
ми се иска
светът да се случва
с голям размах
и малките стъпки
да нямат значение.

Да не бъдат хората
машини и сиво жужене.
Пунктуацията да се разлее,
да не съществуват пеперуди.
И без капките,
вълните да живеят.

Понякога
ми се иска
хората да са единствено
Сетивност и Движение.
Неспособни на безсмислие.
И разбира се,
да не съществуват пеперудите.


петък, 25 октомври 2013 г.

Въпрос

ако стиховете се пишат
в главата
защо е
хартията
за егото
другите хора
или създателя

неделя, 13 октомври 2013 г.

Септемврийско

септемврийското време
е безвремие
то е като канела
и ром
като чай
и облачно небе
като най-неочакваната среща
която продължава цяла вечност
след края си

септемврийското време
е развързан вятър
който няма да бъде опитомен
и никога  див
то е като забранен стих
и майска поема
която може да отнема
и дарява живот

септемврийското време
е носталгия


вторник, 17 септември 2013 г.

Something happened


вълнува се от това
в какъв цвят ще променя косата си
и как ще ми купи онази рокля от витрината
с кадифе от вино
после ще преминем на
pink martini, amado mio*
само
let’s never stop falling in love

аз ще го гледам под слънцето
с ризата в синьо райе
и ще потъвам в онова
забавено въртене на земята
когато знаеш
просто знаеш
че нещо се случва
се е случило
something happened**

обещавам му, че
никога няма да станем
бели петна
един за друг
и това е достатъчно
другото е
творчество
съзидание

ако трябва да го опиша
с една дума
ще е
творец
на вишнев ликьор
и поезия
на домове
и теменужки
на цитронада
и бъдеще
и още
още
о, ще
бъдем всичко
всяка и всеки
без бели петна
без бели листа

само вишните
цъфтят във бяло



*Pink martini – музикална група; Аmado mio & Let’s never stop falling in love – песни на групата 
**Something happened – роман на Джоузеф Хелър

вторник, 10 септември 2013 г.

четвъртък, 5 септември 2013 г.

Канелено усещане за него


няма да ти пиша за обичане
чрез стихове високопарни
да се вричам не умея
поезията ми никак не е дама
с ръкавици от дантела
а - дрипава кокетка във зелено

познавам страховете ти обаче
и сълзите ти смелите ги зная
да гледам съпричастно
как пресичаш на червено
и умислено витаеш
е радост неизмерна

всяка дума с „р“
за теб ме сеща
и за дефекта в говора
или май-май по-точно
за чара във дефекта

да се катеря с поглед  мога
върху веждата ти дясна
щом повдигнеш я опасно страстно
после на миглите ти дълги
да присядам и да се люлея
а ти очи отваряш и затваряш
високо като птица да се рея

отблизо как бие съм чувала
сърцето ти по детски мъжествено
досущ звукът е
като ударите меки
от поръсените сутрин орехи
върху филийката със мед
и със канела

неделя, 21 юли 2013 г.

Всичко красиво

В замяната на
нищо
са отнели от хората
всичко

Когато е бяло
и тихо
може да имаш
всичко красиво
което
ти е иначе отнето

Трамвай
от истинските
лъв
в короната на кестените

Поколенченски разминавания

те могат с един от пръстите си само
да пишат на компютър
с показалецът на дясната ръка
аз - на пишеща машина

петък, 18 януари 2013 г.

Да видиш София



         Трябва да я разбираш, когато ти говори, мълчешком. Да я познаваш, значи да знаеш къде не бива да минаваш, когато е подслонила плача на небето за ден, два или седмица. На коя пейка да не сядаш, кое оголено дърво да не поглеждаш, за да не го засрамиш. Да разчиташ маниерите й е занимание, което обогатява повече, отколкото отнема. Понякога те са претенциозни, друг път отчаяно объркани, но винаги нейни. Да обичаш замисленото й мъдруване, дори когато няма нищо останало за мъдрене. Да умееш да я погалиш, когато е тъжна, понеже гълъбите й гладуват. Да я даряваш с очарован поглед, когато носи специална премяна, но и когато е раздърпана. Точно тогава й кажи, че е прекрасна, като животът в онзи италиански филм , защото тя е кокетка и се гордее с топлите си цветове, с безкрайните книжни светове - които раздава, със каменно застиналите си герои, с уморения звън на трамваите, с гиздавите си балкони и барокови фасади.
        Щом пиеш чай, сгушен в обятията й, когато забързан вятърът копнее да я завладее, той успява единствено да разроши косите й. Тя не би се предала така лесно, особено докато пиеш чай и е есен . А ти често, много често, напоследък дори прекалено, я пропускаш, неотразявайки я. Тогава тя се опитва да привлече вниманието ти. Подръпва те за ръкава или подхвърля камъче в обувката ти. С надеждата – да спреш за малко, да поемеш глътка въздух от дъха й. Смълчана потреперва ефирно в нетърпеливо очакване да й се усмихнеш.
       Заслужава си човек да я види!

петък, 11 януари 2013 г.

Като точките на калинките



- Аз съм малък, много малък като точките на земните калинки.
- Че какви други калинки има, ако не земни - попита баща му.
- Как какви...всякакви. Водни, небесни, слънчеви, лунни. Даже в сънищата понякога има калинки. И всички ние сме като точиците на гърба им.
- А това те прави щастлив?
- О, да! Когато летят калинките и точките летят с тях. И всички политаме.