в пътнически влак*

ако някой срещне някой

в пътнически влак

и се влюби в този някой

ей така от раз

трябва ли да чака

влакът да ги срещне пак

* "В цъфналата ръж" Робърт Бърнс

Роклята на Софи

Този град с мъдро женско име-
на галено Софи-
ме взе и мен и книгите ми,
и небето ми взе,
и планината също.
Зави звездите с мътно покривало
и Голямата мечка спи зимен сън сега,
вечен сън спи.
И всичкото това заради Софи.
Хей, Софи, а кой ще се погрижи
за продавачките на цветя из подлезите ти,
за уличните музиканти,
които нахвърля в краката ми,
на които аз хвърлям редовното левче.
Ами за продавачите на библиотеки-
2 лева на килограм научна фантастика,
8 лева за поезията на Джон Ленън.
Imagine, Софи, just imagine-
този твой облик без цвета на
тези улични герои.
Роклята ти ще обеднее,
като тях самите
и ти ще пораждаш онова
дълбокото съжаление,
което буди
на две самотни китари представлението.
Но само окаяните струни познават Ленън.
Here comes the sun, Софи.
А тяхното залязва.
Спаси ги, Софи, спаси!
Няма, нали?!
Ако го сториш, кой ще те краси?
Ах, Софи, Софи...

есенен чай

мрежеста пара

се вие над чайника

съобщава-

есента е завряла

налей от сухите

жълти листа

аромата на дъжд

разтопи в тишина

бучки захар не слагай

есента ще се обиди

оби-чай я

каквато е

горчива

Шизофрения

Аз и моята Шизофрения -

двете сме в пълен синхрон.

Тя плаче.

Аз се смея.

Докато пия чай,

тя пали цигара.

Издишва синкав дим,

който чертае лабиринт във въздуха.

Губя се в него-

себе си и

ключа за осветлението.

Тогава тя пали свещ,

откривам се в тъмното,

но не съм сигурна -

аз ли съм, тя ли е

или сме и двете,

поотделно

заедно и

междувременно.

Понякога искам да я удуша,

за целта хващам гърлото си

и започвам да стискам.

Никога не стигам докрай,

твърде слаба съм.

Прощавам й,

на себе си – не мога.

Тя е по-хитрата,

така се е вплела в мен -

сякаш забравя, че сме две. 

Разтворила се е в косите ми,

попила е по кожата ми,

танцува върху ноктите ми,

сяда в скута ми като малко дете.

Моли ме да не си вземам хапчетата,

не й се умирало още.

Какво да сторя?

Слушам я.

Нали сме аз и тя,

двете в синхрон.

Тя се смее.

Аз плача.

Пра

Пра-плътта, от която водиш

началото си, сега лежи

арестувана в болничното легло.

Оглушала.

Ослепяла.

Подмокряща се.

Разлагаща се.

Разкривените пръсти

те докосват, треперейки:

- На баба кръвчицата...

Да, на баба кръвчицата

пълзи по твоите, все още

здрави вени.

Посинелите устни шептят:

- Има ли Бог, баба?! Трябва да има, нали?!

А ти просто затваряш врата,

боядисана в бяло, след себе си.

Но все още долавяш

сбръчканите, тежки въздишки

и заглъхващите неточни удари

произведени от мухобойката.

Хобито на умиращите е

да трепят мухи...