Мозъчните ми гънки
са оплетени на морски възел.
Усукани, безразборни мисли
скачат по принципа на Дирихле
ту в едно, ту в друго
заключено чекмедже.
Синусът от надеждата ми
винаги е бил равен на нула.
Някога степенувах мечтите си
днес са само корени.
Пълзейки рачешката по отрицателната
част на абсцисната ос,
разбирам всъщност,
че до върха се стига по ординатната.
Какво пък,
ще се транслирам някак си до там.
За целта
често изпращам песимизма си
в модул, с доживотна присъда,
но той бяга от там,
гради мостове от теореми,
спуска се по параболи,
намира ме,
укривам го,
обявявам го за аксиома,
и той започва да клони
към минус безкрайност.
Преди време
нарисувах кръг-
проекция на моето сърце,
но ти отряза 70-процентов сектор
от него, а другото изтри с гума.
Започнах да те гоня по чертежа,
но тичайки - се спъвах в хипотенузите
на Питагорови триъгълници.
Един от тях след мен крещеше:
-Аз съм прав! Прав съм! Прав!
Ти грешиш!
Успоредно пренасях телесните
си части от една - в друга
полуравнина,
но ти не спираше да издигаш
перпендикуляри помежду ни.
Вече не те търся.
Сега си просто неизвестно
в система от уравнения.
Решението е: да сме от
различните страни на равенството.
Защото, тук противоположностите
не се привличат, а
изваждат,
изяждат,
унищожават...
1-1=0
Няма коментари:
Публикуване на коментар