Нет

И Той върви и се увива,

пълзи и смуче мозък,

разяжда плът и в душата гние.

Ще те издебне

и ще влезе във дома ти,

под врати, прозорци,

чрез телевизори и телефони.

А друг път ще го пуснеш доброволно ти,

ще го храниш и поиш,          

докато не се и пристрастиш.

Късно е - нямаш сили да залостиш

своя свят за него, тъй като

светът за теб е Той...

Какво ли да направиш?

Просто е -

плати си сметката за нета!

Защо боли?!

Защото вече няма

отключени домове

даже когато са празни,

даже когато не са домове,

а само стаи.

Защото вече няма

хора, отключващи без да

доближат око до шпионката.

Защото вече няма

в градския транспорт

пътници с перфорирани билети,

а само такива с перфорирани сърца.

Защото вече няма

майки и бащи,

а само кредитни карти.

Защото вече няма

наука, а само бизнес

и няма ученици, а само номера,

и няма студенти, а само баркодове.

Защото вече няма

борба за бъдещето на България,

а само такава за кворум в парламента. 

Защото вече

вените са жици,

а органите скъпа стока.

Защото вече

не затваряме живота

в кувьоз, за да го спасим,

а го убиваме

преди да е проплакал.

Защото вече

книгите са прашни,

цветята – букети,

захарта – несладка,

млякото – небяло.

Защото вече

е време за взаимно лечение,

време - болката да спре!

Дискриминация

Метафорични манипулации?

За какво са…

Тук няма метафора,

говори направо живота.

Аз пиша от негово име,

той, както винаги,

се крие.

Взел е обаче

очите на дъщеря ти,

бедрата на жена ти,

откраднал е и от други

за теб непознати.

На твоя сметка поръчва кафе,

а ти премълчаваш своето “добре”.

Дълго, без захар.

Само че не кафе, а изречение.

Но за стихове не плащай.

Винаги се намира някой да

ги осъди, не теб,

а несладките думи.

Ще каже:

- Какви ти стихове,

това са пошли мемоари!

Ами да, какво споменах -

дълго, без захар

следователно не е хубаво.

Само дето се забравя, че

някои точно така го обичат.

Аз пък не обичам

да чертая върху листа

маршируващи думи,

а да разливам петна от мастило,       

особено когато                                     

ми диктува живота.                             

А тоз стих -

дискриминирайте го на воля.

От вас това се очаква.

Не дискриминира само

Оная в ръка, дето стиска косата...

Математически импресии

Мозъчните ми гънки

са оплетени на морски възел.

Усукани, безразборни мисли

скачат по принципа на Дирихле

ту в едно, ту в друго

заключено чекмедже.

Синусът от надеждата ми

винаги е бил равен на нула.

Някога степенувах мечтите си

днес са само корени.

Пълзейки рачешката по отрицателната

част на абсцисната ос,

разбирам всъщност,

че до върха се стига по ординатната.

Какво пък,

ще се транслирам някак си до там.

За целта

често изпращам песимизма си

в модул, с доживотна присъда,

но той бяга от там,

гради мостове от теореми,

спуска се по параболи,

намира ме,

укривам го,

обявявам го за аксиома,

и той започва да клони

към минус безкрайност.

Преди време

нарисувах кръг-

проекция на моето сърце,

но ти отряза 70-процентов сектор

от него, а другото изтри с гума.

Започнах да те гоня по чертежа,

но тичайки - се спъвах в хипотенузите

на Питагорови триъгълници.

Един от тях след мен крещеше:

-Аз съм прав! Прав съм! Прав!

Ти грешиш!

Успоредно пренасях телесните

си части от една - в друга

полуравнина,

но ти не спираше да издигаш

перпендикуляри помежду ни.

Вече не те търся.

Сега си просто неизвестно

в система от уравнения.

Решението е: да сме от

различните страни на равенството.

Защото, тук противоположностите

не се привличат, а

изваждат,

изяждат,

унищожават...

1-1=0

                 

бягство

лежиш в своето легло

прегръщаш собственото си съзнание

и бавно полудяваш

поглеждаш изпития образ от

огледалото който ти се заканва

и веднага го намразваш

излизаш и падаш

вървиш по жп линията

а соленият дъжд разранява плътта ти

чакаш някой бърз влак

да те задмине

да те премаже

да те качи

бягаш към нищото

бягаш от нищото

ти си нищото

и се носиш със себе си

искаш да се оставиш някъде

да се захвърлиш

да се самоизнасилиш

да плюеш отгоре си

да изоставиш себе си

               и

да продължиш в нищото

но винаги се застигаш

може да е иначе

но не е възможно

Ти и нищото

Ти-нищото

Браво!

Ти си велико създание.

Най-могъщото, най-разумното.

Ти прие за съвсем естествено-

да създадеш живот изкуствено,

да го отгледаш мизерно,

да го убиеш хладнокръвно,

и да го изядеш спокойно.

Реши, че да се целиш по живи

мишени е спорт.

Ако е така, то е кървав спорт.

Реши да изучиш дивата природа

като затваряш лъвове, тигри,

вълци и мечки в клетки.

Ако имат някаква  вина, тя е

че са земляни като теб.

Реши, че да биеш антибиотик

на маймуни и да ги изпращаш в

Космоса е плодотворно за

собствения ти вид.

Реши, че да дресираш,

с политическия принцип “морков и тояга”

слонове, за да ги накараш да обикалят

в кръг пред тъпашките

хорски погледи, е забавно.

Ти откри нов вид изкуство-

мелиш животински кости, пера

човки, вътрешности и от тях

оформяш хранителни продукти.

И докато сервираш трупове на

трапезата си, някое говедо

гледа как кръвта му изтича

през току-що прерязаното му гърло.

Бори се толкова дълго срещу

расизма и сексизма, но си остана

воден от най-погубващото видизма.

Еволюцията те избра да

съхраниш своя и дома на

всички видове живот,

но ти не само че не го направи,

но започна и да го рушиш.

Браво, човеко!