Когато порасне

Питат го какъв ще стане,
когато порасне.
Той не мисли за това.
Вече знае.
Винаги е знаел.
Ще стана бездомник, мамо.
Може ли?
Ще бъде много хубаво.
По цял ден ще се разхождам,
ще опознавам хората,
хората и гълъбите по тротоарите,
ще бъда свободен.
Нека, мамо,
нека стана бездомник.
Може, нали?
Ще бъда щастлив.
Обещавам!

Мълчанието на сенките

Сега съм само сянка

и се стичам по стената бяла.

Силуетът ми не ме издава

мога да съм аз и мога да съм всяка.

Да бъдеш сянка е практично

хем те има, хем не си.

Очи нямаш, а плачеш със сълзи.

Дали усмихваш се със зъби бели,

или ликът ти се чумери-

няма кой да забележи.

Сега сте сенки като мен

от черен мрак излети.

Щом светлината в гърба ни свети

по-безопасно е

да бъдем със стената слети.

Мълчим и няма кой да ни намери.

Щом бога, война или пък монарха

са издигнали стената,

тя е мъчна за рушене

от маса примирена.

Тогава

човекът се превръща в сянка,

потънал в безплодна дрямка.                      

в пътнически влак*

ако някой срещне някой

в пътнически влак

и се влюби в този някой

ей така от раз

трябва ли да чака

влакът да ги срещне пак

* "В цъфналата ръж" Робърт Бърнс

Роклята на Софи

Този град с мъдро женско име-
на галено Софи-
ме взе и мен и книгите ми,
и небето ми взе,
и планината също.
Зави звездите с мътно покривало
и Голямата мечка спи зимен сън сега,
вечен сън спи.
И всичкото това заради Софи.
Хей, Софи, а кой ще се погрижи
за продавачките на цветя из подлезите ти,
за уличните музиканти,
които нахвърля в краката ми,
на които аз хвърлям редовното левче.
Ами за продавачите на библиотеки-
2 лева на килограм научна фантастика,
8 лева за поезията на Джон Ленън.
Imagine, Софи, just imagine-
този твой облик без цвета на
тези улични герои.
Роклята ти ще обеднее,
като тях самите
и ти ще пораждаш онова
дълбокото съжаление,
което буди
на две самотни китари представлението.
Но само окаяните струни познават Ленън.
Here comes the sun, Софи.
А тяхното залязва.
Спаси ги, Софи, спаси!
Няма, нали?!
Ако го сториш, кой ще те краси?
Ах, Софи, Софи...

есенен чай

мрежеста пара

се вие над чайника

съобщава-

есента е завряла

налей от сухите

жълти листа

аромата на дъжд

разтопи в тишина

бучки захар не слагай

есента ще се обиди

оби-чай я

каквато е

горчива

Шизофрения

Аз и моята Шизофрения -

двете сме в пълен синхрон.

Тя плаче.

Аз се смея.

Докато пия чай,

тя пали цигара.

Издишва синкав дим,

който чертае лабиринт във въздуха.

Губя се в него-

себе си и

ключа за осветлението.

Тогава тя пали свещ,

откривам се в тъмното,

но не съм сигурна -

аз ли съм, тя ли е

или сме и двете,

поотделно

заедно и

междувременно.

Понякога искам да я удуша,

за целта хващам гърлото си

и започвам да стискам.

Никога не стигам докрай,

твърде слаба съм.

Прощавам й,

на себе си – не мога.

Тя е по-хитрата,

така се е вплела в мен -

сякаш забравя, че сме две. 

Разтворила се е в косите ми,

попила е по кожата ми,

танцува върху ноктите ми,

сяда в скута ми като малко дете.

Моли ме да не си вземам хапчетата,

не й се умирало още.

Какво да сторя?

Слушам я.

Нали сме аз и тя,

двете в синхрон.

Тя се смее.

Аз плача.

Пра

Пра-плътта, от която водиш

началото си, сега лежи

арестувана в болничното легло.

Оглушала.

Ослепяла.

Подмокряща се.

Разлагаща се.

Разкривените пръсти

те докосват, треперейки:

- На баба кръвчицата...

Да, на баба кръвчицата

пълзи по твоите, все още

здрави вени.

Посинелите устни шептят:

- Има ли Бог, баба?! Трябва да има, нали?!

А ти просто затваряш врата,

боядисана в бяло, след себе си.

Но все още долавяш

сбръчканите, тежки въздишки

и заглъхващите неточни удари

произведени от мухобойката.

Хобито на умиращите е

да трепят мухи...

Нет

И Той върви и се увива,

пълзи и смуче мозък,

разяжда плът и в душата гние.

Ще те издебне

и ще влезе във дома ти,

под врати, прозорци,

чрез телевизори и телефони.

А друг път ще го пуснеш доброволно ти,

ще го храниш и поиш,          

докато не се и пристрастиш.

Късно е - нямаш сили да залостиш

своя свят за него, тъй като

светът за теб е Той...

Какво ли да направиш?

Просто е -

плати си сметката за нета!

Защо боли?!

Защото вече няма

отключени домове

даже когато са празни,

даже когато не са домове,

а само стаи.

Защото вече няма

хора, отключващи без да

доближат око до шпионката.

Защото вече няма

в градския транспорт

пътници с перфорирани билети,

а само такива с перфорирани сърца.

Защото вече няма

майки и бащи,

а само кредитни карти.

Защото вече няма

наука, а само бизнес

и няма ученици, а само номера,

и няма студенти, а само баркодове.

Защото вече няма

борба за бъдещето на България,

а само такава за кворум в парламента. 

Защото вече

вените са жици,

а органите скъпа стока.

Защото вече

не затваряме живота

в кувьоз, за да го спасим,

а го убиваме

преди да е проплакал.

Защото вече

книгите са прашни,

цветята – букети,

захарта – несладка,

млякото – небяло.

Защото вече

е време за взаимно лечение,

време - болката да спре!