Бащите

- Каква искаш да станеш, когато пораснеш?
- Строител. Като тате.
- Какво ще строиш?
- Ще строя с думи.

            ***
Бащите могат да те научат
как да строиш

дръзките мечти
здравите приятелства
ценните моменти
шегите в трудното
светлината в тъмното
докосващите истории
книгите и зидовете
дом насред полето
черешова градина между пет планини
пейка от няколко дъски
въжена люлка на стария орех

път щом свърши пътеката
Бащите могат да те научат
как се твори 

бъдеще

          ***
и винаги ще съм
първо Панова
после Габриела

Космическо

Живеем на небесен часовник,

вече милиарди години

работещ безотказно.

И ние малките прашинки

си имаме механизъм,

в гърдите пулсиращ,

макар и за кратко.

Разбирам само езика на звездите.

Вселенските истории,

разказани чрез светлината

от древни времена

сме чели в небесата.

Лъчите пратеници

на далечни светове

носят едва днес

за нещо отдавна изчезнало

тука вест.

Досущ като прозрението,

че обичали сме някого,

когато отишъл си е безвъзвратно.

Нищо звездно не ни е чуждо,

щом мъглявините космични

са наше начало.

Ковачниците на хора, звезди

и онази сила могъща -

гравитацията,

която в ред хаоса превръща.

Вериги са орбитите за телата небесни,

капан за скитащи комети.

Така ни е даром луната,

а представете си - да я няма.

Кой ще вълнува моретата, душите ни?

Кой ще осветява лицата на влюбените?

И е магично нали,

че в космичната шир 

вечният път на земята,

на който тя не изменя,

определя точно кога  

ще цъфнат лалетата...

Миналата есен

при теб оставих обич
със зима погребал си я
студът й ме преследва
трудно, знам, е било
и повярвай - напразно

любовта е плевел
покълнала веднъж
дълбоко в сърцето
изкореняване няма

сълзите ни поливат я често
и дъхав цвят
ще се роди напролет
за косите ми
напомнящ ти на допир

ръка протегнеш ли
ще я усетя
както жарко лято
на разсъмване

Витоша

Вечно зелен прозорец си ти,
към който тайно поглеждам,
когато е зима -
вън и в сърцето ми.
Стоиш винаги гордо,
непоколебимо почти.
След толкова бури
и превратности тихи
само сезоните те променят.
Но не бих те никога сбъркала.
Дъхави като
дълго чакан априлски дъжд
са обятията ти,
към всекиго щедри.
Където и да ме водят
далечни и близки пътеки,
те нося със себе си.
Цял свят обхождам,
но остава чужд за мен.
Единствен пристан ти си,
в който се завръщам,
Витоша.

Мълчанието е нож

Мълчанието ти е нож.
Всеки изгрев изминал
го прави по-остър.

С него режеш крилете
и го забиваш
в сърцето ми.

Тези рани не са
смъртоносни.
Още по-страшни са.

С тях трябва
да живея и летя,
някак си.

Друго е

друго слънце е
слънцето на октомври
то гали
без да топли
на клоните
между листата оредели
се провира
във шепите си
с дни дъжда събира
и капчица не пада
от небето

друго слънце е
с цвят на тиква
и ухае на печени кестени
дълго не остава вечер
но поискаш ли
да забравиш
или си припомниш
лятото
ще ти помогне
и за двете

друго слънце е
други сме

Обратно броене

живеем в обратно броене
като изтичащ
между пръстите ни пясък
препускат дни и нощи
там между срещи и раздели
потъват погледи
само думите остават вечни
като изгреви и залези

всичко неразбираемо
с вселената обясняваме си го
а на трудните въпроси
пред които мълчим
отговарят сълзите ни
щом веднъж
опитомил си
оставаш отговорен
завинаги