Космическо

Живеем на небесен часовник,

вече милиарди години

работещ безотказно.

И ние малките прашинки

си имаме механизъм,

в гърдите пулсиращ,

макар и за кратко.

Разбирам само езика на звездите.

Вселенските истории,

разказани чрез светлината

от древни времена

сме чели в небесата.

Лъчите пратеници

на далечни светове

носят едва днес

за нещо отдавна изчезнало

тука вест.

Досущ като прозрението,

че обичали сме някого,

когато отишъл си е безвъзвратно.

Нищо звездно не ни е чуждо,

щом мъглявините космични

са наше начало.

Ковачниците на хора, звезди

и онази сила могъща -

гравитацията,

която в ред хаоса превръща.

Вериги са орбитите за телата небесни,

капан за скитащи комети.

Така ни е даром луната,

а представете си - да я няма.

Кой ще вълнува моретата, душите ни?

Кой ще осветява лицата на влюбените?

И е магично нали,

че в космичната шир 

вечният път на земята,

на който тя не изменя,

определя точно кога  

ще цъфнат лалетата...