Живеем на небесен часовник,
вече милиарди години
работещ безотказно.
И ние малките прашинки
си имаме механизъм,
в гърдите пулсиращ,
макар и за кратко.
Разбирам само езика на звездите.
Вселенските истории,
разказани чрез светлината
от древни времена
сме чели в небесата.
Лъчите пратеници
на далечни светове
носят едва днес
за нещо отдавна изчезнало
тука вест.
Досущ като прозрението,
че обичали сме някого,
когато отишъл си е безвъзвратно.
Нищо звездно не ни е чуждо,
щом мъглявините космични
са наше начало.
Ковачниците на хора, звезди
и онази сила могъща -
гравитацията,
която в ред хаоса превръща.
Вериги са орбитите за телата небесни,
капан за скитащи комети.
Така ни е даром луната,
а представете си - да я няма.
Кой ще вълнува моретата, душите ни?
Кой ще осветява лицата на влюбените?
И е магично нали,
че в космичната шир
вечният път на земята,
на който тя не изменя,
определя точно кога
ще цъфнат лалетата...
