Трябва да я
разбираш, когато ти говори, мълчешком. Да я познаваш, значи да знаеш къде не
бива да минаваш, когато е подслонила плача на небето за ден, два или седмица.
На коя пейка да не сядаш, кое оголено дърво да не поглеждаш, за да не го
засрамиш. Да разчиташ маниерите й е занимание, което обогатява повече,
отколкото отнема. Понякога те са претенциозни, друг път отчаяно объркани, но
винаги нейни. Да обичаш замисленото й мъдруване, дори когато няма нищо останало
за мъдрене. Да умееш да я погалиш, когато е тъжна, понеже гълъбите й гладуват.
Да я даряваш с очарован поглед, когато носи специална премяна, но и когато е
раздърпана. Точно тогава й кажи, че е прекрасна, като животът в онзи италиански
филм , защото тя е кокетка и се гордее с топлите си цветове, с безкрайните
книжни светове - които раздава, със каменно застиналите си герои, с уморения
звън на трамваите, с гиздавите си балкони и барокови фасади.
Щом пиеш чай,
сгушен в обятията й, когато забързан вятърът копнее да я завладее, той успява
единствено да разроши косите й. Тя не би се предала така лесно, особено докато
пиеш чай и е есен . А ти често, много често, напоследък дори прекалено, я
пропускаш, неотразявайки я. Тогава тя се опитва да привлече вниманието ти.
Подръпва те за ръкава или подхвърля камъче в обувката ти. С надеждата – да
спреш за малко, да поемеш глътка въздух от дъха й. Смълчана потреперва ефирно в
нетърпеливо очакване да й се усмихнеш.
Заслужава си
човек да я види!
