Нашата ера

Не се откривам.

Изгубила вдъхновение и сили,

от трибуна за изява имам нужда,

но няма да я търся –

нали пак ще си отиде.

Ще си заминат и зяпачите,

слушатели не зная и да има.

Да слушаш е изкуство.

Да мислиш - отговорност.

Да гледаш и не виждаш е богатство.

Нанизвам дни и седмици

в гердан от разочарования.

Поезията пресъхва.

Наводнява се екранът

от малки цветни хора –

загубили мечтите си,

прегърнали обществения хаос.

Редът е призрачна реалност.

Демокрацията - име на улица,

улицата - задънена.

И макар сезонът днес да не е пролет,

свободата ни цъфтяща е химера

Това е нашата ера!

Съдбата на твореца

Творецът писател се спъваше

в каменно безразличие

и съши от думи криле да лети.

Сковаха му  клетка тогава –  

много да не пърха, в нея да каца.

Щом вижда с очи,

зад решетките й да стои.

И занизаха се

точките във многоточия,

многоточията в безкрая.

Трупаха се книги

написани и неизчетени,

а във тях –

снаряд от удивителни

и керван от въпросителни.

Всяка запетая – коктейл молотов,

Всяко тире – остър кинжал.

Ала мъчно се води битка такава,

битка за размах свободен на крилата.

Къде е смисълът тогава

на перото и драскача?

Смисълът е там,

че Идеята е по-хвърката.

Не са за нея

решетките на клетката

преграда.