Следи от него

Да виждаш в пепелника,

сред  угарките цигарени,

очите му –

по тебе допреди час горели.

И гънките да преброяваш

по чаршафите.

Тук на лакътя се бе подпрял,

там рамото му очертано бледо,

а по гърба ти - дланите му

нежно стичали се.

Ние сме

Ние сме плодът закърмен с Преход.

Ние сме тези които чуват, че

едно време е било...а днес не струва.

Не струва да се живее, не струва да се мечтае.

Струва само в касовия бон написаното.

Ние сме тези, които от пелените си още

слушат, че са равни с повитите в други пелени.

Ние сме тези, които един ден разбират,

че дори в пелените равенство няма –

Че едните са от злато тъкани, а другите

от вълна на дървени станове.

Ние сме тези, които отстъпват място в градския транспорт

и се надяват, че жестът им ще се признае.

Че ще им се каже – извинявай плод на Прехода,

че проиграхме нашето бъдеще и твоето настояще,

а сега те пращаме в миналото, за да поправиш нещата,

абдикирайки с отказа си да участваме в промяната.

Ние сме тези, които не искат да учат това, което трябва да се научи.

Ние сме тези, които искат да се научат как да творят.

Ние сме емигранти от утробата.

Ние сме тези, на които пожелават да избягат в чужбина.

Ние сме тези, които вечно пътуват.

Ние сме тези, които спят с куфар под глава

с готовност за бягане защото оставането е срамно.

Защото е трудно и мъчно, а наше е право

да живеем където сме поникнали.

А ни скубят като плевели и ни засаждат в по-добрата градинa.

В градината с изкуствена почва и много торове,

докато родният хумус бавно червясва.

Ние сме закърмени с млякото на поражението.

Ние растем от семето на примирението.

И ако плодът не пада по-далеч от дървото,

тогава ние няма да чакаме да паднем от дървото,

а ще полетим от клоните му.

Но не за да емигрираме, а за да се борим.

За да каже един ден плодът на плода на Прехода –

НИЕ СМЕ и толкоз.

Сливане

Тя бяла
Той черен
Ин
и
Ян
На целостта
Поотделно празни
По средата сивота
Сливайки се греят
В цвета на любовта

Нашата ера

Не се откривам.

Изгубила вдъхновение и сили,

от трибуна за изява имам нужда,

но няма да я търся –

нали пак ще си отиде.

Ще си заминат и зяпачите,

слушатели не зная и да има.

Да слушаш е изкуство.

Да мислиш - отговорност.

Да гледаш и не виждаш е богатство.

Нанизвам дни и седмици

в гердан от разочарования.

Поезията пресъхва.

Наводнява се екранът

от малки цветни хора –

загубили мечтите си,

прегърнали обществения хаос.

Редът е призрачна реалност.

Демокрацията - име на улица,

улицата - задънена.

И макар сезонът днес да не е пролет,

свободата ни цъфтяща е химера

Това е нашата ера!

Съдбата на твореца

Творецът писател се спъваше

в каменно безразличие

и съши от думи криле да лети.

Сковаха му  клетка тогава –  

много да не пърха, в нея да каца.

Щом вижда с очи,

зад решетките й да стои.

И занизаха се

точките във многоточия,

многоточията в безкрая.

Трупаха се книги

написани и неизчетени,

а във тях –

снаряд от удивителни

и керван от въпросителни.

Всяка запетая – коктейл молотов,

Всяко тире – остър кинжал.

Ала мъчно се води битка такава,

битка за размах свободен на крилата.

Къде е смисълът тогава

на перото и драскача?

Смисълът е там,

че Идеята е по-хвърката.

Не са за нея

решетките на клетката

преграда.