Алеята е само малка артерия, капиляр от кръвоносната мрежа на хорската пътна система. Бетонирана земя-покрита с човешки труд, поставена в жива дървесна рамка. Многогодишните растителни исполини, съставляващи тази рамка, са наблюдавали хиляди върволици от хора, минаващи под сянката на клоните им. Понякога минувачите се повтаряли, но в различни облекла и на различна възраст. Други пък не се връщали никога отново.
Промените, от външния за алеята свят, надхитрили дървесните пазачи и се промъкнали скришом, променяйки облика й. Като горски гъби след дъжд, започнали да никнат една по една - разнообразни по вид, но с еднакви функции кафенета и магазини. Те трябвало да работят с цел- задоволяване нуждите на минаващия поток от хора, но се оказало, че е точно обратното, тъй като благодарение на минувачите тези съоръжения на консуматорството просперирали. За гражданите, алеята се превърнала в най-любимото от всички останали места. Събуждали се и веднага се отправяли натам, било защото са жадни, гладни, нуждаещи се да изхарчат и малкото останали в джобовете им пари или просто за да покажат най-новите си дрехи.
Дървесните пазачи със своята многовековна мъдрост започнали да осъзнават трагедията на това толкова привлекателно и неосквернено някога място. От кът за отдих и разходка, алеята се била превърнала в поредното обезличено от човешкия интерес за печалба находище, в панаир на цветния абсурд.
Но там някъде дълбоко в периферията на това безумие стои смирено замръзена от времето малка къщурка. Тя е толкова стара и пропукана, че всяка скърцаща дъска и всеки повей на вятъра, минаващ през процепите на прозорците постигат синхрон и звучат в обща мелодия-мелодията на античността. Дъждът е сключил дълговековно споразумение с тази старинна къща, така че през липсващите керемиди на покрива да се проплъзват елегантно най-фините дъждовни капки. Превитите дръвчета в тесния двор остаряват бавно осмисляйки живота си, чрез пъстрите си цветове през пролетта, зрелите плодове през лятото, ронещите се листа през есента и замръзналите клони през зимата.
И в тази умираща картина, която рисува къщата няма нищо тъжно. Напротив тя пробужда възхищение. Очарова със своя прашен блясък, с мъдростта на дълбоко врязаните бръчки по стените. Всичко трябва да остане точно така всеки дребен, но значим детайл има свое определено от времето място. Гвоздеите, пироните, паяжините- стоят на своя пост като стражи пазещи нещо скъпоценно. Но кое е скъпоценното тук? Може би самото съществуване на този скромен кът, начинът, по който разпръсва своето великолепие сред пошлия разкош...но едва ли точно това ще ви отговорят минувачите, които ще срещнете, за тях по-скоро това е новият магазин за лъскава техника в началото на алеята.
