Всяка есен

всяка есен те връща

в сърцето ми

липса натрапчива е

няма ли те със месеци

пилее вятърът листата

под краката ми

пожълтява тротоара

къде си, щом те няма

притихне ли ноември

съвсем изстива чая

и късно е да питам

ще ли ме върне

тази есен в сърцето ти

Твоите сини очи

години наред живея
между градовете
водена от идея
да създавам спомени
за себе си и другите
безвъзвратно дните
търкулват се
прежда кълбо са
между ноктите на котката
разплитат се нишките
нямам време да си спомням
каквото било е
сред всичките
залези, изгреви
поля и реки
останаха само
твоите сини очи

Търсения

под крачките ни
центърът на София
се смалява
става тесен
за споделените ни мисли
за дълбоките ни търсения
вечерните улици се превръщат
в думи и кадри
пред вдъхновените ни погледи
а светофарите чиито копчета
натискаме протоколно
са единственият повод
да спрем за момент
мечтите за  дългия път
някъде там в Южна Америка

неусетно акустираме в хамбара
за да подредим градове
планини и плажове
върху картите на България и ЮАР
да разчетем на длан
колко е дълъг животът
и някоя от линиите
дали води до Чили
по восъкът разтопил се
едва разбираме
че нощта е пристигнала
с фотографски изстрел
по свещта последна
и себе си угасяме и нея

Океан от капки

усамотението

на мокър тротоар

лекува

нещо красиво има

у тротоарите мокри

притаени

с океан от капки

върху им

отразяват сенките

на тихи балкони

и бързащи минувачи

отдалеч са като фар

отблизо - огледало

но в тъмното да свети

се нуждае всеки

от поне лъч светлина

Ден 1-ви от свободата

понякога идва

една сутрин, в която

човек отказва

да се качи на въртележката

и вече нищо не е същото

чудовището, наречено

от понеделник до петък

от осем до пет

е мъртво

а човекът жив

светът става пастелен

като от картина на Гог

слънчевите лъчи различими

походката полет сред висините

долу въртележката

без милост

продължава да скърца

върти и върти се

човече, освободи се!

Изгубена наличност

eдна раница е всичко

което имам

всеки път

когато е

късно

рано

трудно

тихо

липсващо

само с нея на гръб

си почивам

няма по-живо

от движението

нямо по-бързо

от времето

и аз балансирам

на ръба на двете

в опит да нося

раницата на гърба си

колко му трябва на човек

две презрамки

и крилата са сигурни