Поема

Поема за това как

никога няма да забравя меда,

изпарил се от допира на дланите ни.

Няма да забравя бездомните часове,

пълни с уют.

Извървените километри търсене,  

попиване на света и нас.

Всички докосвания и недокосвания,

всяка дреха и място.

Умишлените случайности и вселенски сблъсъци.

Онова Трето невидимо ние,

на което в едно малко тефтерче

дадохме дума, че ще го пазим.

Вчера, днес и утре.

Бих пропътувала целия свят по релсите-

(макар да имам дървена лодка с платно от есенен лист)

до края и обратно,

ако във влака си и ти.

Знаеш, че тогава времето застива и софийската гара

не е повод за слизане от влака.

И няма да отмервам любовта в години,

още по-малко в три,

а само ще отчитам през времето

тежестта на разтопения восък.

Знаеш ли обаче какво най-много искам.

Искам да живея в онзи момент,

точно когато любовта се превръща в обич.

Завинаги.

И да живея там с теб,

защото всяко друго място

е само крачка и нищо повече.

А защо са ми крачките,

ако нямам цел и пътека

и с кого да споделям мрака, луната и храната си.

И защо са ми мечтите,

ако не мога да ги превърна в тухли и покрив.

И защо ми е свят,

ако те няма да ти разкажа за него.

Затова, ела

да живеем там
между любовта и обичта.