***

es gibt nichts vor mir
es gibt nichts hinter mir
der Weltschmerz* ist nur hier


*Weltschmerz - понятие, въведено от немския писател Жан Пол

Недостиг

Има дни, в които

и целият чай

на земята не е достатъчен.

Познавам няколко човека

от бъдещето,

но бъдещето няма да ги познае.

Преди това ще се разпилеят

в света,

в хората.

Ще случат бъдещето.

А те самите са просто опит

за по-добро.

Опит да бъдат.

Но има едни такива дни,

в които просто

и целият чай на земята

не им е достатъчен.

Имитация

Страхувам се

за този свят, чиито

хора обичат единствено от страх

и в страх неистово търсят приятели.

Страхувам се

за този свят, щом

бягството от свободата

се превърне в самоцел.

Страхувам се

за този свят, на който

няма да оставим друго

освен човечета, стаени пред стената.

Имитация на смисъл и обичане.

Страхувам се

за този свят, когато

хората му не откриват

у себе си самодостатъчност.

Поема

Поема за това как

никога няма да забравя меда,

изпарил се от допира на дланите ни.

Няма да забравя бездомните часове,

пълни с уют.

Извървените километри търсене,  

попиване на света и нас.

Всички докосвания и недокосвания,

всяка дреха и място.

Умишлените случайности и вселенски сблъсъци.

Онова Трето невидимо ние,

на което в едно малко тефтерче

дадохме дума, че ще го пазим.

Вчера, днес и утре.

Бих пропътувала целия свят по релсите-

(макар да имам дървена лодка с платно от есенен лист)

до края и обратно,

ако във влака си и ти.

Знаеш, че тогава времето застива и софийската гара

не е повод за слизане от влака.

И няма да отмервам любовта в години,

още по-малко в три,

а само ще отчитам през времето

тежестта на разтопения восък.

Знаеш ли обаче какво най-много искам.

Искам да живея в онзи момент,

точно когато любовта се превръща в обич.

Завинаги.

И да живея там с теб,

защото всяко друго място

е само крачка и нищо повече.

А защо са ми крачките,

ако нямам цел и пътека

и с кого да споделям мрака, луната и храната си.

И защо са ми мечтите,

ако не мога да ги превърна в тухли и покрив.

И защо ми е свят,

ако те няма да ти разкажа за него.

Затова, ела

да живеем там
между любовта и обичта.

Картина

човекът
празно платно
светът рисува

Изход

понякога знаем

друг път подозираме

винаги осезаемо

че изход няма

но въпреки

търсим

за да ни има

просто 

друг изход
няма

това е

Умишлена носталгия

Когато не си спирал да помниш

Случило се  минало

Това спомен

Или настояще е

И за какво ти е бъдеще

Ако си неспособен да забравяш

Сън

Сънят какво е -

необходимост

или разхищение на време.

Светът красив е.

Когато диша,

твори и живее.

Когато е неспирен

и остава спомен.

Цвят и желание за повече.

Светът смислен е.

Когато чувства,

търси и копнее.

Когато е тревожен

и остава буден.

На любопитството си в плен.

Светът,

потънал в сън на разхищение.

         

Свободата

Живее ли някъде свобода,

която да диша, лети.

Каква е и кой ни научи

да я търсим, копнеем

и плащаме с дните си,

с раздели и избори.

Онези избори,

вътрешно сторени,

но мъчни за изричане.

Трудните избори,

които дълбаят дълбоко в тебе.

Вечер преди да заспиш

и безмилостно сутрин.

А тя се смее

от жълтата си лодка

в небесата.

Тя - свободата.

И няма да те спаси,

ако си удавник в облаците.

Ще се усмихне неразбрана,

защото

често пъти свободата

е да можеш

да кажеш

Довиждане.

До утре.

Липсваш ми.

         

С края на свещта

Силната жена

ще я познаеш.

По строго

изразените  й скули.

И начинът,  

по който си отива

от дома ти.

Винаги решително.

С края

на свещта последна.

Силната жена

понякога остава

и след пламъка.

Но дори тогава

не е твоя,

нито слаба.

Търсени несъвършенства

Хербаризирани копнежи

никнат сред  мислите.

Преливат се с тях.

Поглъщат ги.

Натрапчиви.

Обсебват.

Кроячна ножица

е разумът.

За протоколните желания,

които са

досадното камъче в обувката,

бримката на чорапогащника,

прашинката в окото.

Онова достатъчно несъвършенство.

Причината да чувстваш

във пролетните дни,

когато тънък дъжд

разтапя цветовете.

         

Мъгливо

височинно студено е вън

мъглата безобразно гъста

пълзи като бръшлян

и се увива сякаш слънцето

и утре ще забрави да изгрее

бавен вятърът осиротял

подема тромав реквием

за времето

за улиците

за градините в червено

и за онази роза неоткъсната